Данъкът върху имотите - не е толкова просто

"Трябва да се увеличи значително данъкът върху големите имоти", е следващият въпрос на "Гласоводител"


Така формулирано, твърдението отдалеч мирише на наивно левичарство и егалитаризъм и едва ли има съмнение, че трябва да бъде отхвърлено в този му вид. Една дискусия относно равнището, начина на определянето и събирането на имуществените данъци (какъвто е данъкът върху имотите) обаче определено е полезна и интересна, особено ако се извади от контекста на чисто теснопартийните интереси.

В повечето европейски държави данъкът върху недвижимите имоти е изцяло местен данък. Неговият размер и базата, върху която се определя, се решават от съответните местни структури. Това е и съвсем нормално, като се вземе предвид, че именно общината има задължението да се грижи за прилежащата обществена инфраструктура - улици, паркови площи, чистота, ниво на престъпност и т.н., като за целта трябва да разполага с необходимите средства. По този начин собствениците на имоти, които са и избирателите на съответната общинска власт, могат да избират - по-ниски данъци върху имотите и по-лоша инфраструктура или по-високи данъци и по-добра жизнена среда и съответно да контролират дали тези средства се изразходват ефективно и по предназначение. У нас обаче според конституцията общините нямат право да определят сами данъците си и те са еднакви като процент навсякъде, а формите на граждански контрол над администрацията за харченето им засега просто липсват. Затова и данъкът върху имотите се приема като още едно "даване" за държавата, срещу което, разбира се, не се получава нищо.

Начинът на определяне на базата, върху която се определя данъкът върху недвижимите имоти, също заслужава внимание. Световната практика е тази база да е максимално близо до пазарната оценка, тъй като всяко значително отклонение от тази стойност прави оценката административна и несправедлива. У нас обаче въпреки поскъпването на недвижимите имоти в пъти през последните две-три години данъчната оценка си остана непроменена. Така собствениците на по-скъпи имоти плащат в пъти по-малък размер на данъка, отколкото би бил реално дължимият, а общините се оплакват от постоянна липса на средства за инфраструктура. Както се вижда, никакви специални увеличения на данъците върху големите имоти не са нужни - необходимо е просто плащанията да са върху по-реална стойност. Поради сбъркания модел обаче промяната на данъчната оценка е в ръцете на държавата. Познайте дали държавата има интерес да гневи електората с преизчисляване на оценката, след като средствата от данъка така или иначе отиват в общинските бюджети? Разкъсването на този порочен кръг се нарича фискална децентрализация и ще е един от "горещите картофи" в ръцете на следващия парламент

Проблемът с размера на имуществените данъци обаче може да бъде разгледан и в по-широк контекст и той е как чрез определена данъчна политика държавата да стимулира един или друг модел на поведение. Не случайно една от най-авангардните идеи за данъчна реформа предлага пълното отменяне на данъка върху печалбата и замяната му с по-високи имуществени данъци именно с идеята, че така ще се стимулират предприемачите, които инвестират и рискуват, за сметка на т.нар. рентиери, разчитащи на доходи от наследеното си имущество. И макар подобно предложение да е крайно, логично е държава, която си е поставила за цел постигането на висок икономически растеж, да залага на по-драстично намаление на данъка върху печалбата и подоходните данъци, дори и това да е за сметка на по-високи имуществени данъци и данъци върху потреблението.